Wishio Logo-01.png
  • velinafilipova

Упражнения по обичане

През изминалите години упражненията по обичане станаха възможни само с разсъбличане: на представите, на страховете да останеш по естествена кожа, с морала си, изложен на живот с другите.

Дълго отлагах появата на този текст. Не намирах търпение да опиша метаморфозите си, започнали с прекачването в 20-те. Беше прекалено болезнено и лично да се връщам назад. В един следобед на карантината реших, че е настъпил моментът да се поровя за мотивация. Открих я в нуждата да се извиня на едно себе си в миналото. Текстът е моето “прости ми” към част от мен, с която дълго отказвах да се обвържа. Това е разказ за приемането и постигането на себе си. Разказ за двайсетте, които надвесват мнозина над пропастта на депресията. Възрастта, която буди завист заради правото на грешки, отсъствието на трудности и тежки отговорности. Но времето, в което да си млад и лековерен, е неповторимо поради друга причина — първото протягане към въпроса “кой съм аз наистина”. По това време започнаха моите упражнения по автентичност със заявката: не искам да бъде фалшив герой през остатъка от пърформанса.


ВИНОВЕН до доказване на противното


Счита се, че двайсетте преминават като песен. Всъщност, без предупреждение, се случва песните да се изпълняват фалшиво или просто да не са ни по вкуса. Моята песен, например, беше на писклив фалцет, остър и натрапчиво критичен. Представете си разрязване на ламарина. Метален звук, дразнението от който ме разкъсваше до безсилие. Бях заключеник на убежденията на вътрешния си критик, в килия, лишаваща от небосвод. Той вменяваше вина, неудобство, дискомфорт с повод и без.


Някой ми е казал нещо накриво, а аз съм реагирала — виновна! Някой е направил нещо неправилно, а аз не съм реагирала — виновна! Чувствам се зле — виновна! Чувствам се добре — виновна! Захващам се с нещо — излагация! Изоставям нещо — безотговорна! Забавлявам се — губиш си времето! Уча — живей си живота! Мъчно ми е — депресарка! Страх ме — шубе! Нараняваш ме — глезла…


ВИНОВНА до доказване на противното, тази хладна и бездушна концепция за живот, от която съм се ръководила несъзнателно, боли в мен днес. Неистовите опити да докажа, че съществото ми не е напразно, че не съм по-малко достойна да получа собственото си уважение и зачитане ме нараняваха продължително. Затягах примката с всяко пренасяне във въображаема самоличност с повече достойнства от моята. Виждам ясно колко близо съм била до точката на прегаряне и колко далече от възприемането на света в нюанси. Спомням си как се ужасявах от тъгата и страха, защото мислих, че повреждат. Не понасях сложността на характера си и исках да грабя от чуждите качества, защото моите никога не бяха задоволителни.


В социална и работна среда, която осъжда чувствителните хора и ги определя като слабохарактерни, приемането на себе си е изпитание. Всички ние, в по-силна или по-слаба степен, сме продукти на това общество и сме подложени на неговите обременености. В разговорите с роднините това си проличава — залепват се етикети на килограм, които задръстват съзнанието и стесняват мирогледа. Моделите на нашите родители, както ги наричат психолозите, са приемливи дотогава, докато не се обърнат срещу нас самите. Оставяме се на чуждия аршин да ни води, докато не ни лиши от свобода без право на помилване.


Сгрешените ориентири ме изпълваха с безнадеждност. Т.нар. екзистенциална криза, която става обект на подигравки от някои заглушители на чувствителност, е преживяване, което заслужава внимание. То е необходимо, защото размества пластовете на личността. Като слабите земетресения — казват, че са полезни, тъй като разреждат напрежението в земните пластове.


20-те са екстремна възраст. Бият ти шута към пропастта и те оставят да се оправяш.


Трусовете и кризите те карат да се погледнеш навътре, да видиш с рентгенови очи къде са фрактурите в кристалната структура на личността. Идеален момент да се запиташ какво може да промениш, какво ти вреди, какво ти помага, какво да пуснеш от старите навици и кои ценности да съхраниш.


В поредното слънчево утро, удавено в моя мрак, си обещах да изпълзя от килията. Съзнанието с полипи ме разделяше от светлината, цветовете и простора навън. Копнеех да се нагълтам с лекота, но проклетия начин на мислене ми отпускаше тънка струйка въздух. Съпротивителните ми сили нарастваха. Не можех да душа повече поривите при целия обем на живота в дробовете ми. Една пренебрегната част от мен щеше да се излюпи. Проби черупката с най-трудното признание — имам нужда да се обичам безусловно.


Трябваше да се науча да държа на себе си без да аргументи. Моята човешка стойност и способности не биваше да зависят от оценката на другите. Исках да се гордея със себе си без никакво “защото”. Не исках повече да се наказвам за това, че съм човек и чувствам. За това, че моите убеждения са в разрез с общоприетите или с тези на авторитетите. Нямаше повече да се извинявам за изразителността или емоционалността си. Възпламенявах се лесно и плачех често — и беше великолепно! Започнах един по един да отлепям етикетите. Свалих черно-белите завеси. Открих прекрасни нюанси и десетки нови категории за интерпретиране на нещата от света. Все още се уча да практикувам сравнение — единствено със себе си, но напредвам и по тази графа. През изминалите години упражненията по обичане станаха възможни само с разсъбличане: на представите, на страховете да останеш по естествена кожа, с морала си, изложен на живот с другите.


Днес съм свободна да се лутам във всички посоки, даже самонадеяно залитам отново към бездната. С риск да пропадна, вече знам, че имам силите да се изкатеря до горе. Усетя ли напрежение от струпването на “трябва” в ежедневието, поглеждам се и питам: “Какво налага да се вслушаш в гласа, който изисква, а не в гласа, който отпуска?”. Разбира се, понякога се налага да послушаш Взискателния, ако си се устремил към реализация и успех, в общоприетия смисъл на думите. Но друг път не е нужно да се церемониш особено — научих се да го отпращам, тъй като в живота има по-хубави наслади от мнимото “браво”. Менгемето на “трябва да се справиш и с това” стиска човека достатъчно силно, че да се заклещваме допълнително. Често, в боязън от грешка или от последствията на дадено решение, си мантрувам една мисъл на Ремарк, моя лична находка от страниците на “Триумфалната арка”:


“Съвършенството е само за музеите.”

Напоследък ми допада да изследвам жените. Наблюдавам ги и си мисля, че времето те се разкриват с целия си жизнен потенциал. В съвършенството на своята несъвършена природа, в своята ведра, неустоима и непримирима искреност. Изглеждат ми сякаш са разбрали, че преструвките са изтезание. Те вече не се съпротивляват, не драпат неистово да бъдат признати и разпознати. Знаят, че ако закачаш на примка оценката на другите, никога няма да си тръгнеш удовлетворен от улова. Има нещо величествено в тяхното отдаване на живота — издигат се над дребните борби за надмощие и оставят еженето на по-младите. Светът им е трезвен. Визията бистра. Те не са отслабени, нито безчувствени, нито безразлични, напротив — паметникът на болката и компасът на личния опит ги насочват само към онези неща, които заслужават страстта им. Енергията им е уравновесена, погледът — директен, “не”-то — категорично. Те знаят цената на свободата, платили са я.


Такава жена е героинята на Даян Кийтън от филма “Невъзможно твой”. Сочен е диалогът й с героя на Джак Никълсън. Ако сцената беше вишна, да я вкусиш — щеше да изпълни сетивата ти с кисело-сладкия сок на едно взаимодействие:


- Знаеш ли каква си ти? Ти си като големите портрети над камините. Измислени са специални думи за жени като теб…твърда и непреклонна.


- Мислиш, че съм студена…студена и безчувствена като застинал портрет?”


- В никакъв случай. Мисля, че използваш силата си, за да се дистанцираш от другите. Но е вълнуващо, когато не се защитаваш и не си дистанцирана. Тогава си неотразима, дори повече от неотразима.


- Не мога да преценя дали ме мразиш, или…ти си единственият, който ме разбира.


Завършвам този текст с ясното съзнание, че държа на всеки сантиметър от прашния си път, на всяко задъхване и дълбоко вдишване, на махалото — което ме тласкаше към крайности, на всяко близко до разглобяване състояние. На преживяното държа и на себе си благодаря. Някъде дълбоко е било заровено познанието, че тишината в душата е обвързана с опитомяване на персоналната истина за света. Помиряването с всички мои части, умиротворението — в края на краищата може да се окаже най-голямото постижение. Сега ми се струва, че нищо друго няма значение. Да се научиш да чуваш морето от себе си, както пее Тодор Колев, е най-ценният урок на 20-те и струва ми се — моят ход напред към постигането на жената от портрета над камината.

0 views