Wishio Logo-01.png
  • velinafilipova

Перонът на 20-те

Е, май това беше, голямата стрелка на часовника отброява последните часове до завръщането, а малката – препуска през цифербата от спомени и равносметки, и щрака при размяната им като на филмова лента. Време сантиментално настана. Исках да напиша този текст и нямам представа какъв ще е обемът му, но ще се опитам да отдам всекиму заслуженото – на града, на хората, на мен гостуваща в него. Полагам мемоарите, умозренията и копнежите в себе си, където почиват останките от предишните Аз-ове. Във вагона от думи нататък ще ви преведа през перона, на който слязох да се огледам коя съм, от къде идвам и за къде пътувах. 


Криза в разцвета на живота

Може да му прозвучи нелепо: криза в разцвета на живота?! Но се случва, случи се и на мен. Месеци в лутане, в сблъсъци с парадоксите, в опити да отговоря на несправедливостта, без да й позволя да ме разяде. Дни в питане как да различа индивидуализма от егоизма, примиреността от посредствеността,  самосъхранението от непукизма, говоренето от приказването. Часове в несигурност, немирност, дезориентиране в личностен план. Будиш се щастлив със себе си, лягаш си уморен от същия себе си. И търсиш отговори отвън, отчаяно се нуждаеш от тях, ала те не идват. Родителите ти казват, че бързаш, ала те не разбират. Книгите дават пристан, ала животът ти се разлиства извън страниците. Приятелите са наоколо, ала и те се опитват да удържат фронта си. Насред 20-те прогнозата е променлива: през буреносни облаци от страх, съмнение и объркване се процеждат лъчи на увереност и бохемски изблици. В тази дандания, какво ни остава? Да погледнем навътре. Да се разберем. Да се научим на търпение. Да приемем възрастта си в цялата й непостоянност. Да се фокусираме над комплекта въпроси: „как си представям себереализацията, как мога да я постигна, и какво в мен би могло да ми попречи да я постигна?“. 


Когато слязох на този перон, не предполагах, че ще се задържа толкова дълго. В последна сметка, това няма значение, защото времето, прекарано в самонаблюдение, е добра поличба. Всъщност, директни се оказват единствено товарните влаковите композиции. Пътническите минават през най-дългия, но живописен друм, лукатушат през полета, долини и бърчинки, стоварват пътниците на разни станции, по света и у нас, от които те трябва да се прикачат за крайната дестинация. Било е неизбежно да спра при перона на 20-те, сигурно и вие някога сте преминали от там.


Бях готова да хвана следващия влак едва тогава, когато опознах своята Еразъм идентичност. В недрата й е залегнал принципът за сближаването на хората чрез сближаване на идеите им. Това е една по-скоро културна, отколкото национална идентичност, преживяването на която ми позволи да опитомя своите 20. Тя ми даде да се намеря в ценностите на демокрацията, опазването на природата и ежедневния пацифизъм. The philosophy emanating not from nationalities but from common ideas


Днес съм замислена, но ми е леко. Само куфарът ми тежи, емоционалният багаж е пуснат за рециклиране. Влакът пристига, но забравя да изпръхти. Вратите се отварят безшумно, намъквам се вътре без да се обръщам. Изсвирване, потегляме. Erasmus поставя въпросителни, дали ще се наложи да се прикачвам отново? Все така ми е трудно да измеря времето и пространството, не си водя списък на задълженията, мисълта ми си е все същата – налудничава, скоропостижна, но по-фриволна от всякога.

0 views